Чешитите на Плевен: Бай Пенчо Байдерката - бояджията бохем

( 1 Глас )

Написано от Цветанка ХРИСТОВА

Четвъртък, 05 Април 2012 09:37

През социализма хората, които са си позволявали волността да говорят, каквото мислят, често са били или затваряни по политически причини, или обявявани за луди. Но още от прастаро време, именно от устата на лудите са били чувани най-верните истини. Макар и същите тези луди да са заплащали често и с живота си за своята смелост.

Една емблематична фигура за град Плевен в миналото е бил бай Пенчо Байдерката

По професия бил бояджия. По неговото време, когато се боядисвало само постно и тапетите още не били влезли в употреба, бай Пенчо единствен в града имал релефен валяк. След като нанасял съответния цвят, той удрял отгоре един златен бронз с валяка, за да разчупи визията. Нововъведението му било голям хит във вътрешния интериор и той бил предпочитан майстор в много домове. Когато латексът и тапетите навлизат в майсторския занаят на бояджиите, това изяжда хляба на бай Пенчо. Но името му остава с прозвището си до края на живота му.
От тези години за него си спомня Христофор Войников.

Прозвището Байдерката може да се тълкува по два начина - като име за бояджийска четка и като название на уличен танцьор или шегаджия

И двете му подхождаха, защото беше и бояджия, и шегаджия. Беше си пиянде, а като излезе пийнал на улицата, децата му викаха: „Чичо Пенчо, дай 20 лв.!” Той, ако имаше, даваше, често носеше и бонбони - и тях раздаваше. Когато спечели от тотото, заставаше пред един магазин за юргани и раздаваше пари на минаващите момичета - да си купят юргани. Беше и много голям запалянко на „Спартак” - често ходеше на техните мачове и винаги познаваше кога ще вкарат гол. Умря в старчески дом - някъде през 70-те години на миналия век, завършва спомените си Войников.

Освен талантлив майстор, бай Пенчо бил голям зевзек

Неговата прочута фраза: „Морда, кой ху?” се помни със смях от неговите съвременници. Като всеки зевзек, той редовно се задявал с властта. Веднъж, като бил на кръчма, където доста си пийнал, си тръгнал пеша за вкъщи. Но човещина - решил да се облекчи до един дувар в някаква тиха уличка. Лош късмет - точно по това време минала милиционерска патрулка. Без да се колебаят, органите на реда го арестували и го затворили в мазето на милицията. Естествено, не се разминало само с ареста, а и доста го „поизтупали”. На всичкото отгоре, той на сутринта ги попитал защо са го били. Отговорили му - за нарушаване на обществения ред. „Е, добре” - казал той и си тръгнал. На другия ден цъфнал отново в милицията - точно пред дежурния охраняващ сержант. Не стига това, ами започнал да пикае в гащите, както си стоял. На мястото се образувала внушителна локва. Естествено, дежурният милиционер отново го арестувал и го вкарал в мазето, където го очаквала познатата процедура. Още с първия удар Пенчо се развикал:
- Чакайте, другари, какво правите, защо ме биете?
- О-о, ти не знаеш ли, ами за нарушаване на обществения ред, другарю Байдерков, пикаеш на публично място.
- Но аз си пикая в гащите, в моите гащи си пикая, така че - нямате право. Няма никакво нарушение.
Милиционерите се спогледали, размислили и се убедили, че има право. И на базата на тези разсъждения го освободили. Поне такава е легендата...

Като вицове се разказват случки, свързани с неговото житие-битие

Веднъж до сградата на милицията жена от село, която носела парцали за дарак решила тъкмо към него да се обърне за помощ. Попитала го: „Къде тука бият парцалите?”, а той със сериозно изражение й посочил управлението на милицията и казал: „Ей там, отсреща.” Дали последвалият бой е за това твърдение, не се знае, но има и история за лична схватка с милицията. Не се знае за какво точно е бил прибран в ареста, но на жалбите, че е пострадал от милиционерите, неговите приятели му отвърнали: „Стига бе, днешната милиция не бие!”. На това той отговорил: „Днешната може и да не бие, ама снощната да знаете как биеше...”

Според писателя Танчо Илиев, когато бай Пенчо спечелил доста пари от тотото, добре си поживял

Никола Попов разказва, че част от неговите пари отишли за заплати на футболистите от „Спартак”, тъй като, както споменахме, Байдерката бил голям почитател на отбора. Но не само за това Пенчо похарчил своите късметлийски пари. Известно време го срещали с млади и засукани жени, винаги по две - по магазините, из заведенията и най-вече в популярните тогава ресторанти - „Червено знаме” и „България”. Скоро обаче, когато лесно дошлите пари свършили, бай Пенчо разбрал цената на купеното щастие. Негови съвременници говорят, че пръст в големите му харчове имала Соня - сервитьорката, която работела в „България”. Но не само към нея бил щедър Пенчо - раздавал на всяко харесало му момиче банкноти и скоро отново станал беден.
„Накрая разбрах каква съм гарга рошава - докато имах парички, бях гълъбче!” - заключил нещастният Дон Жуан след фиаското.

Ето как го вижда един от блогърите в интернет

„Навремето в Плевен имаше градски пройдоха Бай Пенчо Байдерката. Славен пияница, който в свободното от къркане време хващаше четката и правеше опит да изкара някой лев като бояджия. Плевенчани му се присмиваха и го закачаха да разкаже някоя лакардия за готини мадами и разходки с файтон из Златни пясъци. По-късно разбрах, че след 9 септември 1944 г. Бай Пенчо изял толкова бой в народната милиция като неблагонадежден елемент, че за да се отърве от душманите се направил на луд. Дали се е правил или наистина е откачил от кютек, този въпрос остава открит и до днес. Бай Пенчо отдавна не е между живите и тайната остава неразгадана. Той обаче си имаше

любим лаф, който изричаше ритуално, покатерен на Паметника на съветската армия на площад “Свободата”: "Плевен, ти не ме заслужаваш!"

След което го прибираха "на топло" за няколко дни.”
Разбира се, легендарната личност с псевдонима Байдерката, си имала съвсем реално битие. Бай Пенчо живеел на ул. „Хаджи Димитър”, в Девети квартал, после - на друго място и тъй като не бил от Плевен, нямал собствено жилище, все под наем. Не е имал и семейство. А и това трудно можело да се случи, тъй като характерът му не бил на човек, който би могъл да е като всички.
„Той често беше затварян заради своя хаплив език - спомня си за него Симеон Оббов. - През 1966 г. постъпих на работа в новооткрития Завод за ядрени прибори. Тогава той беше и завод, и затвор. Някои от затворниците бяха на по-свободен режим - между тях беше и бай Пенчо. Тогава за пръв път можах да се запозная с него по-отблизо.

Правеше впечатление на човек, който може да се пошегува с всякаква ситуация, независимо от това какво ще последва

Затова беше прибран за пореден път и изтърпяваше някакво дребно наказание. Имаше си характерни лафове, както колоритен език и външност.”
Въпреки че бил добър майстор, когато поостарял, известният в цял град бояджия трудно се справял с четката и валяка. Вероятно за това причина бил алкохолът, а и фактът, че неговите умения вече били излезли от мода. Говори се, че последните си дни прекарал в старчески дом, където и починал.