Начало Пряк свободен Георги Панов: До последния си дъх ще помня финала на Европейското първенство в София
23 Юли 2019 г., Вторник
НОВИНИ
Фен зона
Последни новини

Понеделник, 22 Юли 2019 17:02
Понеделник, 22 Юли 2019 15:38
Понеделник, 22 Юли 2019 15:22
Понеделник, 22 Юли 2019 12:13
РЕКЛАМА
Георги Панов: До последния си дъх ще помня финала на Европейското първенство в София Печат Е-мейл
( 1 Глас )
Спорт - Пряк свободен
Написано от Емил МЕГОВ   
Четвъртък, 05 Март 2015 12:00
Уважаеми читатели на „Посредник”, във вчерашният брой на вестника имахте възможност да прочетете началото на разговора ми с легендарния баскетболист Георги Панов. След разказа за първите му стъпки в любимата игра, днес странстването през годините на сладкодумния ми събеседник продължава.

- Кога изиграхте първия си мач за националния отбор на България?
- През 1952 година, заедно с братовчед ми, ни поканиха в националния отбор, който се готвеше за Олимпиадата в Хелзинки. Трябваше да заминем заедно с Буби, но той нещо се разболя и останах единствения плевенчанин в националния тим. Като част от подготовката гостувахме в Румъния, където срещнахме техния национален отбор и в този мач аз направих своя дебют.
- Така бродейки през годините стигаме и до самата Олимпиада в столицата на Финландия.
- Преди Игрите в Хелзинки участвахме в квалификационен турнир, на който се класирахме седми и така добихме право на участие на самата Олимпиада. Няма да забравя мача с отбора на Куба, в който играеха и американци, но това не ни попречи да ги победим, и да попаднем в олимпийските финали.
- Стигаме и до първото европейско първенство, в което участвате - това в Москва през 1953 година.
- За този шампионат заминахме с големи надежди, но за наше нещастие подценихме отбора на Израел. Така, по един доста наивен начин, загубихме и отпаднахме от финалната осмица. След това бихме всички останали съперници, но в крайна сметка останахме девети, което си беше истински провал.
- Незабравимо е преживяването ви в следващия еврошампионат, на който домакин е нашата страна.
- Няма как да забравя никога финалния мач от този турнир, в който на препълнения национален стадион срещнахме тима на СССР. Такава емоция не се забравя никога, макар че някои ни обвиниха, че сме паднали нарочно. Като човек, който беше в „кухнята” на отбора ни мога да кажа, че това не е вярно - просто загубихме от един много силен отбор. Иначе, двубоят беше изключително оспорван и до самия му край не се знаеше кой ще спечели. За здравия сблъсък с руснаците свидетелства и факта, че те ни победиха само с 2 точки разлика. Освен всичко друго, в този мач бе поставен и световен рекорд по посещаемост - в баскетболната история все още няма друга среща, гледана на живо от 42 000 зрители.
- Това ли беше мачът на живота ви?
- Безспорно това е един от най-великите мачове в кариерата ми, но има и още един двубой, който поставям много високо в личната си класация. През същата тази 1957 година, когато станахме вицеевропейски шампиони, се проведоха и световните студентски игри. На Универсиадата, която се състоя през есента в Париж, ние станахме шампиони, регистрирайки едно от най-славните постижения на националния отбор. Смятам така, защото това си беше едно неофициално световно мъжко първенство, тъй като най-силните баскетболни страни участваха с първите си отбори.
- През тези години, за които си говорим, вие постигате и много успехи с клубния си тим „Академик”.
- Да, наистина по това време студентският отбор, в който участвах и аз, бе изключително силен. В 2 поредни години играхме финал в баскетболната КЕШ, а през 1959-та стигнахме до полуфинал с „Динамо” - Тбилиси. За съжаление загубихме и трите мача, като основната причина за пораженията, според мен, бе наличието на грамадни центрове в противниковите отбори, с които не успяхме да се справим.
- Доста трудности срещате на Олимпиадата в Рим, както от чисто спортно естество, така и извън терена.

- Месец преди Олимпиадата в Рим, националният отбор участва в един изключително престижен турнир. В него срещнахме най-силните европейски отбори, като победихме всички, включително и състава на СССР. Това даде основание на специалистите да смятат, че ние ще се намесим сериозно в борбата за медалите на Игрите в италианската столица. Отварям една скоба за да кажа, че по това време ние редовно побеждавахме отбора на Югославия, който се класира за олимпийския турнир през квалификация. В последния мач между двата отбора преди Олимпиадата, ние пак ги бихме, и то с разлика от 20 точки. В Рим попаднахме в една предварителна група с тях и отборите на Чехословакия и Франция, като в първия си мач с чехите нямахме никакви проблеми. След това срещу сърбите обаче нещо объркахме конците и загубихме, което бе прието като голяма изненада. За съжаление, в двубоя си с Франция, който трябваше да спечелим на всяка цена, също отстъпихме. Секунди преди края водехме с една точка, но тогава нашият център Илия Мирчев допусна една детинска грешка. При тайм-аут, той не си сдържа нервите и смъкна гащетата на провокиращ го през целия мач противников играч. Така французите получиха право да изпълнят два наказателни удара, вкараха ги, и в крайна сметка ни биха с една точка. Така отпаднахме от финалната осмица, а нашето ръководство ни поиска гаранции, че ще победим всички съперници за деветото място. Ние не поехме този сериозен ангажимент, защото трябваше да играем с доста силни отбори. И така, „умните” глави решиха, че няма смисъл да продължаваме, наредиха да прекратим участието си, и да се приберем преждевременно в София.

Следващият понеделник ще имате възможност
да прочетете и края на разказа на именития ми събеседник.

Колкото и изтъркан от употреба да звучи изразът, преди дни във футболния ЦСКА се случи точно това. След 14-годишен гурбет в половин дузина европейски отбори, миналата сряда, за втори път в кариерата си, Мартин Петров се врече във вярност на любимия си клуб. Едва ли преди време, когато започна атаката към върховете на континенталния футбол от врачанския „Ботев”, фамозното крило си е представяло докъде може да стигне. Явно Господ обича такива като Марто, давайки им шанс да продължат пътя си напред и нагоре. Точно така можем да си обясним и преминаването на бившия национал в ЦСКА, през вече далечната 1996 г.

Разбира се, за да се озове в редиците на най-успешния български клуб, заслугата е преди всичко на самия футболист. За отбора, който го катапултира към големия футбол, Мартин изигра 25 мача във вътрешното първенство и 6 в евротурнирите. През 1999-а той акостира край Женевското езеро като играч на местния „Сервет”. След 3 успешни сезона в Страната на шоколада, крилото премина в немския „Волфсбург”. Тук той изигра поредица от силни мачове и бе звездата на „вълците” в продължение на няколко години. Изявите му в бундеслигата не останаха незабелязани от съгледвачите на испанския гранд „Атлетико” - Мадрид, в чиито редици българинът се озова срещу „скромната” сума от 10 милиона евро. Желанието на Марто да заиграе на Иберийския полуостров бе толкова силно, че той доплати от собствения си джоб част от трансфера. Престоят му тук не бе така успешен като в предишните два клуба, но все пак остави забележима диря в славната му кариера. Малко неочаквано, преди 4 лета, бързоногото крило се озова във фирмения тим на шейх Мансур - „Манчестър Сити”. Малшансът да се контузи тежко не позволи на Марто да покаже какво може на терена - нещо, което се случи и със съотборника му при „гражданите” по това време, Валери Божинов. Колкото и невероятно да звучи днес, залитащият по фолкпевици и плеймейтки футболист бе стигнал до такова ниво в своята рано залязла кариера. След сравнително краткото си пребиваване в стана на мултимилионерския тим от Манчестър, Мартин премина в далеч по-непретенциозния „Болтън”. Тук контузиите продължиха да го преследват, но, независимо от това, той изигра не един и два мача на познатото си високо ниво. Преди да се кротне отново в тима от Борисовата градина, футболната гордост на Враца изигра и един сезон в „Еспаньол”. След като не получи удовлетворителна оферта от клуб, заслужаващ внимание, онзи ден Марто откликна на настойчивата покана на Стойчо Младенов отново да облече червения екип.

Преди да кажа няколко слова и за самото завръщане на скорострелния нападател, искам в движение да припомня и това, което той направи за националния отбор. А то никак не е малко и се изразява цифром в 90 мача и 19 гола за първия ни тим, изиграни в продължение на 12 години. На моя милост така и не стана ясно защо настоящият предводител на националния отбор реши с лека ръка да се откаже от услугите на топфутболиста. Дежурният аргумент „подмладяване на състава” малко издиша, като се има предвид, че в редиците на отбора бе призован отново Емил Гъргоров. При цялото ми уважение и дори пристрастие към качествата на Бадема, не виждам с какво той е по-полезен от Мартин в схемата на Чичовото. Вероятно има някаква друга причина за решението на Пенев, която само той си знае, пък и най-малко на мен ми е работа да се правя на разбирач и да се меся в решенията на по-младия Стратег.

На пресконференцията при представянето си онзи ден, Мартин бе пределно откровен и сподели, че е бил пред дилемата да приеме или да прекрати кариерата си. Когато споделил втората възможност с жена си, обаче, тя му казала, че няма как да постъпи по този начин. Бързоногият футболист благодари сърдечно на треньора Стойчо Младенов, който още през лятото го е атакувал с настойчива покана за завръщане. Марто умили всички и трогна до сълзи по-старите чорбари с признанието, че би играл за ЦСКА, дори и отбора да беше изпаднал във „В” група. С типичната си откровеност и чистосърдечност, коравият врачанин призна, че не се намира в особено добра форма и ще му трябва време, за да влезе в игрови ритъм. Запитан дали в обозримо бъдеще ще станат отново съотборници с Бербатов в „червения” клуб, Мартин лаконично отговори, че 50% от този блян на запалянковците вече е реалност. Дали два от трите коня, които по думите на Митко теглеха каляската на първия ни тим, ще се озоват отново в един впряг, само времето ще покаже. Нека засега оставим привържениците на ЦСКА да се радват на супериграчите от „втората възраст”, които в движение успя да събере Младенов. Защото наистина е много хубаво, когато в един отбор от родния шампионат се подвизават повече българи. И то такива като Тошко Янчев, Вальо Илиев и Емо Гъргоров.


Харесвате тази статия! Харесайте и страницата на “Посредник” във Фейсбук, където е публикувана
МНЕНИЯ ПО ТЕМАТА
ТВОЕТО МНЕНИЕ
Име:
Email:
 
Заглавие:
UBBCode:
[b] [i] [u] [url] [quote] [code] [img] 
 
 
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry::evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
 

!joomlacomment 4.0 Copyright (C) 2009 Compojoom.com . All rights reserved."

Последно променен на Четвъртък, 05 Март 2015 22:54