Начало Пряк свободен Авторска рубрика на Емил Мегов: Георги Панов - една от най-ярките звезди в българския баскетбол
23 Юли 2019 г., Вторник
НОВИНИ
Фен зона
Последни новини

Понеделник, 22 Юли 2019 17:02
Понеделник, 22 Юли 2019 15:38
Понеделник, 22 Юли 2019 15:22
Понеделник, 22 Юли 2019 12:13
РЕКЛАМА
Авторска рубрика на Емил Мегов: Георги Панов - една от най-ярките звезди в българския баскетбол Печат Е-мейл
( 0 Гласа )
Спорт - Пряк свободен
Написано от Емил МЕГОВ   
Сряда, 04 Март 2015 11:37
Той е човек от едно друго време, донесло безброй празнични мигове на почитателите на играта с оранжевата топка. Състезателната му визитка е изпълнена с върхове, за които днешните ни баскетболисти не могат и да сънуват. Достатъчно е да споменем само участието му в три олимпиади, две световни първенства и седем шампионата на Стария континент. Вицешампион и носител на бронзов медал от първенства на Европа, двукратен финалист в баскетболната КЕШ с отбора на софийския „Академик”.
Разговорът със сладкодумния ми събеседник можеше да продължи безкрайно дълго, но за съжаление формата на рубриката не позволява такива обеми. Един от големите в българския баскетбол има удивителна, за своите над 80 години, памет и може с часове да говори за великолепната си кариера. Ако не бях прекъснал, и то с огромно съжаление интервюто, спокойно от тази изповед „на крак” може да се напише биографична книга. Затова предпочетох да проведем разговор с определени акценти, като много от славните моменти в кариерата на Георги Панов останаха извън това интервю.

- Кога за първи път пипнахте оранжевата топка и кой е човекът, който ви вкара в залата с двата коша?
- Първият ми допир с баскетболната топка се случи през 1947 година в Мъжката гимназия на Плевен, където учех по това време. В онези години популярното днес оранжево кълбо нямаше нищо общо с днешния си вид - бе просто един плондер. Теренът, на който играехме тогава, бе покрит със сгур, а кошовете представляваха забити един срещу друг дървени колове, на които имаше обръчи от каци. За първи път истинска баскетболна топка пипнах когато в Плевен дойде отборът на софийския „Локомотив”. Иначе първият ми треньор е Иван Стоянов-Баджо, който беше малко по-голям от нас и е самоук баскетболист.
- Как започна състезателната ви кариера и кога изиграхте първите си мачове на истинско баскетболно игрище?
- През 1947 година получихме покана за съвместни тренировки и мачове с най-добрия наш отбор тогава-„Локомотив”. Под ръководството на един от родоначалниците на българския баскетбол - Сава Милчев и нашия треньор, проведохме своеобразен лагер-сбор със софиянци. От този момент нататък в нашия клуб се създаде по-сериозна организация и започнахме да играем с различни съперници. Първо, срещнахме най-добрия провинциален тим по това време-„Етър”(Велико Търново), а на разменено гостуване играхме и с други отбори извън столицата. Така постепенно напредвахме и през лятото на 1948 година за първи път участвахме на държавно първенство. Тогава аз бях 15 годишен, но играех с по-големите - в онези години нямаше разделение по възрастови групи. На този първи за нашия тим турнир се класирахме осми от 14 отбора, което бе сравнително добро представяне. На републиканското първенство през следващата година вече мерехме сили с най-добрите. Независимо, че нямахме подготвени треньори и кой знае какви таланти, се развивахме във възходяща посока. Така, с мерак и повечко труд, за година време се превърнахме в най-добрия провинциален отбор, което се видя и на първенството в Горна Джумая. Там се класирахме на шесто място, непосредствено след софийските отбори. През 1950 година моя милост и още трима плевенчани бяхме поканени да играем за обединения отбор на софийския „Торпедо”, с който станахме вицешампиони.
- Кога преминахте в редиците на столичния „Локомотив”?
- През месец май 1951 година завърших средното си образование като пълен отличник. По това време във Велико Търново се проведе републиканското средношколско първенство. Там отборът на нашата гимназия спечели всичките си мачове и грабна златните медали. Никога няма да забравя какво посрещане ни устроиха на гарата, където в шпалир бе построена цялата
гимназия, а най отпред бодри ритми редеше духов оркестър. След като дефилирахме през целия град ни бе устроен прием и в самото училище, където ни посрещнаха директора и други високопоставени лица. Малко след това националния ни отбор стана четвърти на Европейското първенство в Париж и дойде в Плевен за контролен мач. Нашият тим, който се състоеше предимно от ученици , хвърли бомбата след като надигра и победи призьорите от шампионата на Стария континент. Това беше прието като голяма сензация и даде повод на специалистите да обърнат по-сериозно внимание на някои от нас.
През есента на 1951 година няколко момчета се озовахме в София, където искахме да продължим образованието си. На мен обаче не ми позволиха да се явя на изпитите, по някакви неразбираеми политически причини. Оказа се, че преди време подслушали разговор на баща ми и негови приятели, които коментирали, че Германия ще победи във Втората световна война. Така не ми бе разрешено да кандидатствам, но въпреки това аз заминах с едно куфарче за столицата, без да знам къде и защо отивам. Треньорът на софийския „Спартак” - Шуманов, ме бе харесал, но ми отрязаха и тази възможност, заради горепосочените причини. Късметът ми обаче проработи и се озовах в отбора на „Ударник” (днешния „Славия”), където ме приеха в спортната рота на клуба. Там имаше и други „неблагонадеждни” момчета като мен и така станах „колега” с трудоваците. Това се оказа не чак толкова лошо, защото имах възможност да тренирам по цял ден. Вследствие на тези усърдни занимания бързо попаднах в основния състав на отбора, с който станахме шампиони.

Продължението на увлекателния разговор на големия шампион четете в утрешния брой на „Посредник”

Колкото и изтъркан от употреба да звучи изразът, преди дни във футболния ЦСКА се случи точно това. След 14-годишен гурбет в половин дузина европейски отбори, миналата сряда, за втори път в кариерата си, Мартин Петров се врече във вярност на любимия си клуб. Едва ли преди време, когато започна атаката към върховете на континенталния футбол от врачанския „Ботев”, фамозното крило си е представяло докъде може да стигне. Явно Господ обича такива като Марто, давайки им шанс да продължат пътя си напред и нагоре. Точно така можем да си обясним и преминаването на бившия национал в ЦСКА, през вече далечната 1996 г.

Разбира се, за да се озове в редиците на най-успешния български клуб, заслугата е преди всичко на самия футболист. За отбора, който го катапултира към големия футбол, Мартин изигра 25 мача във вътрешното първенство и 6 в евротурнирите. През 1999-а той акостира край Женевското езеро като играч на местния „Сервет”. След 3 успешни сезона в Страната на шоколада, крилото премина в немския „Волфсбург”. Тук той изигра поредица от силни мачове и бе звездата на „вълците” в продължение на няколко години. Изявите му в бундеслигата не останаха незабелязани от съгледвачите на испанския гранд „Атлетико” - Мадрид, в чиито редици българинът се озова срещу „скромната” сума от 10 милиона евро. Желанието на Марто да заиграе на Иберийския полуостров бе толкова силно, че той доплати от собствения си джоб част от трансфера. Престоят му тук не бе така успешен като в предишните два клуба, но все пак остави забележима диря в славната му кариера. Малко неочаквано, преди 4 лета, бързоногото крило се озова във фирмения тим на шейх Мансур - „Манчестър Сити”. Малшансът да се контузи тежко не позволи на Марто да покаже какво може на терена - нещо, което се случи и със съотборника му при „гражданите” по това време, Валери Божинов. Колкото и невероятно да звучи днес, залитащият по фолкпевици и плеймейтки футболист бе стигнал до такова ниво в своята рано залязла кариера. След сравнително краткото си пребиваване в стана на мултимилионерския тим от Манчестър, Мартин премина в далеч по-непретенциозния „Болтън”. Тук контузиите продължиха да го преследват, но, независимо от това, той изигра не един и два мача на познатото си високо ниво. Преди да се кротне отново в тима от Борисовата градина, футболната гордост на Враца изигра и един сезон в „Еспаньол”. След като не получи удовлетворителна оферта от клуб, заслужаващ внимание, онзи ден Марто откликна на настойчивата покана на Стойчо Младенов отново да облече червения екип.

Преди да кажа няколко слова и за самото завръщане на скорострелния нападател, искам в движение да припомня и това, което той направи за националния отбор. А то никак не е малко и се изразява цифром в 90 мача и 19 гола за първия ни тим, изиграни в продължение на 12 години. На моя милост така и не стана ясно защо настоящият предводител на националния отбор реши с лека ръка да се откаже от услугите на топфутболиста. Дежурният аргумент „подмладяване на състава” малко издиша, като се има предвид, че в редиците на отбора бе призован отново Емил Гъргоров. При цялото ми уважение и дори пристрастие към качествата на Бадема, не виждам с какво той е по-полезен от Мартин в схемата на Чичовото. Вероятно има някаква друга причина за решението на Пенев, която само той си знае, пък и най-малко на мен ми е работа да се правя на разбирач и да се меся в решенията на по-младия Стратег.

На пресконференцията при представянето си онзи ден, Мартин бе пределно откровен и сподели, че е бил пред дилемата да приеме или да прекрати кариерата си. Когато споделил втората възможност с жена си, обаче, тя му казала, че няма как да постъпи по този начин. Бързоногият футболист благодари сърдечно на треньора Стойчо Младенов, който още през лятото го е атакувал с настойчива покана за завръщане. Марто умили всички и трогна до сълзи по-старите чорбари с признанието, че би играл за ЦСКА, дори и отбора да беше изпаднал във „В” група. С типичната си откровеност и чистосърдечност, коравият врачанин призна, че не се намира в особено добра форма и ще му трябва време, за да влезе в игрови ритъм. Запитан дали в обозримо бъдеще ще станат отново съотборници с Бербатов в „червения” клуб, Мартин лаконично отговори, че 50% от този блян на запалянковците вече е реалност. Дали два от трите коня, които по думите на Митко теглеха каляската на първия ни тим, ще се озоват отново в един впряг, само времето ще покаже. Нека засега оставим привържениците на ЦСКА да се радват на супериграчите от „втората възраст”, които в движение успя да събере Младенов. Защото наистина е много хубаво, когато в един отбор от родния шампионат се подвизават повече българи. И то такива като Тошко Янчев, Вальо Илиев и Емо Гъргоров.


Харесвате тази статия! Харесайте и страницата на “Посредник” във Фейсбук, където е публикувана
МНЕНИЯ ПО ТЕМАТА
ТВОЕТО МНЕНИЕ
Име:
Email:
 
Заглавие:
UBBCode:
[b] [i] [u] [url] [quote] [code] [img] 
 
 
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry::evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
 

!joomlacomment 4.0 Copyright (C) 2009 Compojoom.com . All rights reserved."

Последно променен на Сряда, 04 Март 2015 21:30