Начало Пряк свободен Авторска рубрика на Емил Мегов: За елитния плевенски спорт... в минало време, или опит за обяснение, но не в любов
23 Септември 2021 г., Четвъртък
НОВИНИ
Фен зона
Последни новини

Четвъртък, 02 Септември 2021 16:20
Сряда, 01 Септември 2021 11:34
Вторник, 31 Август 2021 16:27
Вторник, 31 Август 2021 14:50
Вторник, 31 Август 2021 11:01
Вторник, 31 Август 2021 08:51
Понеделник, 30 Август 2021 22:05
Понеделник, 30 Август 2021 16:08
Понеделник, 30 Август 2021 15:22
Понеделник, 30 Август 2021 11:32
Понеделник, 30 Август 2021 11:23
Петък, 27 Август 2021 15:22
Петък, 27 Август 2021 09:10
Петък, 27 Август 2021 09:05
Петък, 27 Август 2021 09:00
Четвъртък, 26 Август 2021 18:00
Четвъртък, 26 Август 2021 16:45
Четвъртък, 26 Август 2021 14:58
Четвъртък, 26 Август 2021 12:06
Четвъртък, 26 Август 2021 11:19
Четвъртък, 26 Август 2021 10:50
Четвъртък, 26 Август 2021 10:15
Четвъртък, 26 Август 2021 10:00
Четвъртък, 26 Август 2021 09:15
Четвъртък, 26 Август 2021 09:10
РЕКЛАМА
Авторска рубрика на Емил Мегов: За елитния плевенски спорт... в минало време, или опит за обяснение, но не в любов Печат Е-мейл
( 4 Гласа )
Спорт - Пряк свободен
Написано от Емил МЕГОВ   
Вторник, 30 Септември 2014 09:21
Често „мили другари” ме упрекват в липса на местен патриотизъм и в незачитане на плевенския спорт. Във вчерашния си материал, макар и индиректно отговорих на тези упреци. Това, че премълчавам истината за актуалното състояние на целокупния плевенски спорт, се тълкува от мнозина като някакво високомерие от моя страна. Горчивата истина за пренебрегването на местния спорт се състои единствено и само в това, че няма какво хубаво да се напише за него. Защото през последните години, успехите на наши спортисти на авторитетни състезания се броят на пръстите на едната ми ръка. Говоря, разбира се, за успехи на първенства от ранга на Олимпиади, световни и европейски шампионати, и то в олимпийски спортове. А там, както е знайно, отдавна на почетната стълбичка не е стъпвал действащ плевенски спортист.
Тези дни например, изневиделица ме споходиха нерадостни мисли по повод една светла годишнина. Ще кажете как човек може да се натъжава вместо да се радва в подобен случай, но ето как. На 10 септември някогашната футболна гордост на Плевен „Спартак” навърши 95 години. Неволно и почти неусетно се върнах 10 години назад в спомените си, през не толкова далечната 2004 година. Тогава, за да почетат годишнината от основаването на плевенския клуб, в нашия град дойдоха поколения славни български футболисти. Само ще спомена имената на някои от тях, а те сами по себе си говорят затова какви личности дойдоха на крака да почетат колегите си от „Спартак”. Сред гостите на тържеството грееха легендарни играчи от близкото минало като носителите на „Златната обувка” Христо Стоичков и Петър Жеков, виртуозният техничар Димитър Якимов, незабравимият Иван Колев и всенародният любимец Димитър Пенев. Тук бяха и сините легенди Пальо Панов, Кирил Ивков, Наско Сираков и Цанко Цветанов. Тогава имах щастието да се докосна до повечето от тези брилянтни футболни магьосници и да изпитам отново онзи опияняващ трепет, който ме завладяваше когато се докосвах до светилата на българския футбол в моето детство. 10 години по-късно цялата тази емоция я нямаше, а отбелязването на поредната годишнина, на славния в миналото плевенски клуб, премина „тихо, като пред пустиня”. Някогашното страшилище за столичните „грандове” сега е бледо подобие на себе си, от което треперят само „колоси” като тези от гара Левски, „Ситомир” (Никопол) и „партизаните” от Червен бряг. Е, не искам да се оправдавам, но няма как да се вдъхновя и да напиша нещо похвално за тези епохални битки в настоящето, като съм присъствал на препълнения градски стадион във времената когато биехме де кой хванем. Всички отбори по това време знаеха, че минат ли табелата на влизане в Плевен „няма лабаво”. Имаше продължителни периоди, в които ЦСКА и „Левски” ни бяха редовни клиенти, и като такива често напускаха плевенския терен с наведени глави. Казвам всичко това не за да се оправдая, а за да припомня на тези, които са забравили, какво беше „Спартак” в онези години и докъде я докара.
И понеже съм я подкарал на тема отборни спортове, ще спра вниманието ви и върху други два успешни такива, само че със задна дата. Става дума за баскетбола и женския волейбол, които години наред пълнеха залите и сърцата на плевенските фенове. Като научнофантастичен филм днес звучи факта, че през 1996 година, любимият на поколения плевенчани, баскетболен „Спартак” бе шампион на страната. Споменът за епохалния мач с колоса и тогавашен еврошампион „Реал” (Мадрид) още топли сърцата на феновете. През последните години обаче, славния в миналото тим едва крета в първенството и участва в него повече на олимпийския принцип. За да го има все още на баскетболната карта плевенския отбор, основна е заслугата на юбиляра Цветан Антов, който наскоро навърши половин век. В женския волейболен отбор на „Спартак” пък, вече всичко приключи, след като клуба отказа участие в елитната група при дамите. След няколкогодишна агония, ръководството на
отбора правилно реши, че няма смисъл от това безкрайно и безсмислено ходене по мъките. А беше време когато първия тим мереше равностойно сили с най-добрите и на два пъти завоюва бронзовите медали в първенството, и в турнира за купата на България. Така че, и тук, както и в останалите отборни спортове, волю-неволю привържениците ще карат на сладостни спомени, в очакване някой ден хубавите времена да се върнат.
Не знам, уважаеми читатели на „Посредник”, как ще възприемете днешните ми насилия над словото на тема: „плевенски спорт - минало и настояще”. Бях провокиран за тези нерадостни писания от мои добри другари, които понякога ме упрекват, че не обръщам достатъчно внимание на това, което се случва в спортния живот на града. Това не е съвсем вярно, защото следя зорко развоя на събитията с плевенски адрес и не пропускам да се възторгна, дори и от най-малките успехи. Но ако сложите ръка на сърце, предполагам ще се съгласите с мен, че поводите за радост са твърде оскъдни, да не казвам никакви. Фактът, че през отиващата си спортно-състезателна година единствения впечатляващ успех във водещ спорт е седмото място на Тихомир Иванов на Европейското във високия скок, е достатъчно красноречив в това отношение. Повярвайте ми, че не съм спирал да вярвам, че в някой хубав ден нещата в плевенския спорт отново ще тръгнат в правилната посока. Дано това време е близо, защото няма да открия топлата вода с констатацията, че спорта е един феномен, който неведнъж е вдигал духа на многострадалния българин. А от това, в свирепото време, в което живеем, всички ние имаме крещяща нужда. И накрая малко „ни в клин, ни в ръкав” - гласувайте в неделя, пък каквото ще да става.

Колкото и изтъркан от употреба да звучи изразът, преди дни във футболния ЦСКА се случи точно това. След 14-годишен гурбет в половин дузина европейски отбори, миналата сряда, за втори път в кариерата си, Мартин Петров се врече във вярност на любимия си клуб. Едва ли преди време, когато започна атаката към върховете на континенталния футбол от врачанския „Ботев”, фамозното крило си е представяло докъде може да стигне. Явно Господ обича такива като Марто, давайки им шанс да продължат пътя си напред и нагоре. Точно така можем да си обясним и преминаването на бившия национал в ЦСКА, през вече далечната 1996 г.

Разбира се, за да се озове в редиците на най-успешния български клуб, заслугата е преди всичко на самия футболист. За отбора, който го катапултира към големия футбол, Мартин изигра 25 мача във вътрешното първенство и 6 в евротурнирите. През 1999-а той акостира край Женевското езеро като играч на местния „Сервет”. След 3 успешни сезона в Страната на шоколада, крилото премина в немския „Волфсбург”. Тук той изигра поредица от силни мачове и бе звездата на „вълците” в продължение на няколко години. Изявите му в бундеслигата не останаха незабелязани от съгледвачите на испанския гранд „Атлетико” - Мадрид, в чиито редици българинът се озова срещу „скромната” сума от 10 милиона евро. Желанието на Марто да заиграе на Иберийския полуостров бе толкова силно, че той доплати от собствения си джоб част от трансфера. Престоят му тук не бе така успешен като в предишните два клуба, но все пак остави забележима диря в славната му кариера. Малко неочаквано, преди 4 лета, бързоногото крило се озова във фирмения тим на шейх Мансур - „Манчестър Сити”. Малшансът да се контузи тежко не позволи на Марто да покаже какво може на терена - нещо, което се случи и със съотборника му при „гражданите” по това време, Валери Божинов. Колкото и невероятно да звучи днес, залитащият по фолкпевици и плеймейтки футболист бе стигнал до такова ниво в своята рано залязла кариера. След сравнително краткото си пребиваване в стана на мултимилионерския тим от Манчестър, Мартин премина в далеч по-непретенциозния „Болтън”. Тук контузиите продължиха да го преследват, но, независимо от това, той изигра не един и два мача на познатото си високо ниво. Преди да се кротне отново в тима от Борисовата градина, футболната гордост на Враца изигра и един сезон в „Еспаньол”. След като не получи удовлетворителна оферта от клуб, заслужаващ внимание, онзи ден Марто откликна на настойчивата покана на Стойчо Младенов отново да облече червения екип.

Преди да кажа няколко слова и за самото завръщане на скорострелния нападател, искам в движение да припомня и това, което той направи за националния отбор. А то никак не е малко и се изразява цифром в 90 мача и 19 гола за първия ни тим, изиграни в продължение на 12 години. На моя милост така и не стана ясно защо настоящият предводител на националния отбор реши с лека ръка да се откаже от услугите на топфутболиста. Дежурният аргумент „подмладяване на състава” малко издиша, като се има предвид, че в редиците на отбора бе призован отново Емил Гъргоров. При цялото ми уважение и дори пристрастие към качествата на Бадема, не виждам с какво той е по-полезен от Мартин в схемата на Чичовото. Вероятно има някаква друга причина за решението на Пенев, която само той си знае, пък и най-малко на мен ми е работа да се правя на разбирач и да се меся в решенията на по-младия Стратег.

На пресконференцията при представянето си онзи ден, Мартин бе пределно откровен и сподели, че е бил пред дилемата да приеме или да прекрати кариерата си. Когато споделил втората възможност с жена си, обаче, тя му казала, че няма как да постъпи по този начин. Бързоногият футболист благодари сърдечно на треньора Стойчо Младенов, който още през лятото го е атакувал с настойчива покана за завръщане. Марто умили всички и трогна до сълзи по-старите чорбари с признанието, че би играл за ЦСКА, дори и отбора да беше изпаднал във „В” група. С типичната си откровеност и чистосърдечност, коравият врачанин призна, че не се намира в особено добра форма и ще му трябва време, за да влезе в игрови ритъм. Запитан дали в обозримо бъдеще ще станат отново съотборници с Бербатов в „червения” клуб, Мартин лаконично отговори, че 50% от този блян на запалянковците вече е реалност. Дали два от трите коня, които по думите на Митко теглеха каляската на първия ни тим, ще се озоват отново в един впряг, само времето ще покаже. Нека засега оставим привържениците на ЦСКА да се радват на супериграчите от „втората възраст”, които в движение успя да събере Младенов. Защото наистина е много хубаво, когато в един отбор от родния шампионат се подвизават повече българи. И то такива като Тошко Янчев, Вальо Илиев и Емо Гъргоров.


Харесвате тази статия! Харесайте и страницата на “Посредник” във Фейсбук, където е публикувана
МНЕНИЯ ПО ТЕМАТА
ТВОЕТО МНЕНИЕ
Име:
Email:
 
Заглавие:
UBBCode:
[b] [i] [u] [url] [quote] [code] [img] 
 
 
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry::evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
 

!joomlacomment 4.0 Copyright (C) 2009 Compojoom.com . All rights reserved."

Последно променен на Вторник, 30 Септември 2014 20:39