Начало Култура Изкуство Скулпторът Кирил Мескин на 70 години: Никога не съм бил „момче на някого” и не съм се съобразявал с партийно мнение
17 Януари 2019 г., Четвъртък
НОВИНИ
Фен зона
Последни новини

Сряда, 16 Януари 2019 12:42
Сряда, 16 Януари 2019 12:33
Сряда, 16 Януари 2019 11:17
Сряда, 16 Януари 2019 09:43
Валути
РЕКЛАМА
Скулпторът Кирил Мескин на 70 години: Никога не съм бил „момче на някого” и не съм се съобразявал с партийно мнение Печат Е-мейл
( 0 Гласа )
Култура - Изкуство
Написано от Цветанка ХРИСТОВА   
Четвъртък, 23 Май 2013 08:24
Кирил Мескин  е роден на 23 май 1943 г. в Асеново, Плевенско. През 1970 г.  завършва Скулптура във Великотърновския университет “Св.Св. Кирил и Методий” и от следващата година започват редовните му участия в организираните от СБХ национални и регионални изложби. През 1994 г. получава наградата за скулптура на СБХ, през 2002 г.  голямата награда от Първото биенале на малките форми - Плевен.
Реди самостоятелни изложби в София, Плевен, Орешака, Асеново, Хатинген, Дюселдорф, Оберхаузен. Има участия в изложби в Белгия, Канада, Русия, Чехия, Германия, Франция.
През 2000 г. прави дарение своята композиция Мадона на Катедралата в  Есен, Германия, а през 2002 г. на Евангелистката църква в гр. Хатинген дарява пластичната композиция Спиралата на живота. Дело на Мескин и също дарение е и скулптурата на Дева Мария от Фатимав едноименната католическа църква в Плевен.
Негови творби притежават почти всички галерии в страната, както и частни колекции у нас и в чужбина; Норвегия, Италия, Гърция, Швейцария, Белгия, Франция, Германия, Япония, Сърбия, Литва.
В навечерието на своята 70-годишнина Кирил Мескин продължава да работи и нехае за броя на годините, а и за политическата ситуация. Намерих го в ателието му, където обичайно се намира и където процесът на сътворяване на нови скулптури не спира. За това, как се чувства и какво му предстои в бъдеще, разказва самият той.
- Как се чувства един скулптор, достигнал 70 години в непрекъсната работа?
- Не се чувствам на толкова, а да речем - на 35 или 40. Нищо че в паспорта ми пише друго. В нашата професия човек не може да се отпусне и да живее като пенсионер. Тук няма такова понятие като пенсиониране или почивка.
- Да се върнем назад, още в твоето детство. Какво си спомняш от него, какво дете си бил?
- За мен - хубаво, за родителите ми - тъжно. Това е съдбата на българите от Банатско - още от Чипровското въстание моите прадеди, подобно на много други, са скитали 50 години, докато се установят в Банат. През 1892 г. се заселват в Асеново, където развиват модерно земеделие и пренасят своята култура. Но с това не настъпва спокоен живот

през 1957 г. с отнемането на земите на селяните, нашето и други семейства бяхме изселени в Троян

Спомням си, че беше купонна система и на ден на човек се падаше по 3/4 черен хляб. Но какво лошо мога да кажа за детството си - бил съм щастливо дете, както всички деца. Рисувахме много по онова време, сами си правехме и игрите, и играчките. В Асеново, където съм израсъл, си спомням с усмивка за войните и състезанията между децата от отделните махали, както и

най-прекрасния аромат през пролетта - на цъфнало грозде

- Какви трудности си срещнал по пътя си и в своята работа?
- Не ми се иска да говоря за това, защото е свързано с един мъчителни времена за всички творци и интелигентни хора. Заради моята характеристика три години на можех да вляза в Художествената академия. Даже и в казармата бях в наказателния полк в Момчилград. По това време откриха Великотърновския университет и там успях да вляза и да завърша.

Не съжалявам за това, учих рисуване при такива майстори като Васил Стоилов и Никола Кожухаров, а скулптура ми преподаваше Панайот Димитров

След като завърших и дойдох в Плевен, ме „откри” художникът Христо Бояджиев. Той ме представи на управата на града. Никога не съм бил „момче на някого” и не съм се съобразявал с нечие партийно мнение. Всичко съм постигнал с труд и упоритост, а тогава един автор трябваше да доказва своя талант с много работа.

Да станеш член на Съюза на българските художници, беше дълъг и труден процес

Искаше се участие в изложби, като имаше много строги оценки за творците. В държавните комисии участваха изявени скулптори, архитекти, а с реализиране на проектите се занимаваха икономисти, юристи. Тогава само завършилите Художествената академия имаха право да правят монументи, но заради моята активна работа и успехи, ми беше разрешено да правя и аз. По
възлагане тогава направих фриза на „Панорамата” и паметника при Мавзолея-костница в Пордим.
По това време

не ми беше разрешено да излизам в чужбина, защото имах там роднини

но се радвам, че днес мои неща има по целия свят. Постигнал съм всичко с Божията помощ и доброто си здраве, колкото и трудности да съм срещнал по пътя си.
- Кога си се чувствал най-щастлив?
- Ха-ха, това е въпрос за политик! За мен щастието е свързано с моята работа - когато направя някое произведение, което ми хареса, се чувствам щастлив.

Когато бях млад, бях щастлив, когато открия нова изложба, пишат за мен и разбира се, когато има откупки

Щастлив съм от това, че едно от моите неща се намира в Националната художествена галерия. Радвам се, че една от моите работи - „Генезис” влиза в книгата „120 години българско изкуство”. Когато се ожених, бях щастлив, когато се родиха децата ми - също. А най-много съм щастлив и се гордея с трите си внучки. Може би последното ми щастие ще е да стигна до рождената си дата 23 май и да започна всичко отначало.
- Работата е смисълът на живота ти. Какво би разказал за нея?
- Вече

40 години съм „на сцената”, където скулптирам, но и сега чета „История на изкуството”

за да знам какво са направили тези преди мен. Камък, бронз и керамика - това са традиционните материали от хилядолетия. Аз съм си избрал камъка, защото ми допада като материал, и защото е много траен. От него се стремя да извлека максималното и използвам всички видове, които съществуват - от най-меките, до най-твърдите. Работя с врачански варовик, гранит, лабрадорит, всички видове мрамор. Когато бях в Япония, попаднах в Меката на гранита.

Бях първият българин, направил скулптура от гранит от Макабе

Работата се нарича „Послание” 7 и се намира в град Сакурагава.
- Имаш ли любима скулптура, или това е банален въпрос?
- Нямам. Скулптирам така, както художникът рисува - едни от скулптурите са на едно духовно ниво, други - на по-високо. Като един духовен празник за мен е произведението „Мадона”, направено от любимия ми камък - мрамор с охрен цвят.
- Каква роля заема религията в твоята работа и изпитваш ли влияние от нея?
- Банатските българи са католици и

аз съм възпитан от малък в дълбока вяра в Господ

Но човек не може да прави изкуство без вяра. Дали съм изпитал влияние от стила на изкуството в тая религия - много е възможно. Ако е така, навярно го нося още отдалече. Но влияние в моите произведения имам и от това, че живея на Балканите. Това е въздействието от нашите, българските традиции, от готиката, от гръцката култура.
- Не обичаш думата юбилей. Как тогава смяташ да отбележиш своята годишнина?
- Читалището „Петър Парчевич” в Асеново организира на 26 май в чест на храмовия празник „Света Троица” и празник в чест на моята 70-годишнина. В читалището ще има прожекция на филм за моите творби, вернисаж. В храма ще бъде прочетена и литургия за мое здраве, а също и за здравето на семейството ми.


Харесвате тази статия! Харесайте и страницата на “Посредник” във Фейсбук, където е публикувана
МНЕНИЯ ПО ТЕМАТА
ТВОЕТО МНЕНИЕ
Име:
Email:
 
Заглавие:
UBBCode:
[b] [i] [u] [url] [quote] [code] [img] 
 
 
:D:):(:0:shock::confused:8):lol::x:P:oops::cry::evil::twisted::roll::wink::!::?::idea::arrow:
 

!joomlacomment 4.0 Copyright (C) 2009 Compojoom.com . All rights reserved."

 
Фейсбук коментари
Сподели статията